Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.05.2014 19:28 - ANIMULA VAGULA BLANDULA/четвърта част/
Автор: nboiadjiev Категория: История   
Прочетен: 554 Коментари: 0 Гласове:
0



 дзен, чан и дао, като шестия патриарх на китайския чан Хуей-нън, философи - проповедници от ранга на Алън Уотс, велики суфи-поети като Джалал ал-Дин Руми, последователите на нобеловия лауреат  Анри Бергсон и мъдреца Артур Шопенхауер, гениалните философи Лудвиг Витгенщайн и Паул Фаерабенд, духовния водач Буда Шакямуни, много съвременни специалисти по семиотика, теория на познанието, философи, антрополози, историци. За просветените люде на Запад понастоящем е  очевидно, че наричането и диференцирането на вселената с думи, което започва от „Адамово време” откъсва човечеството от  от единението му с нея и превръща живота му в „кошмар на съществуването” между надеждата за Рая и страха от Ада. В същото време е ясно, че думите, могат да играят ролята на „ръката, която посочва къде се намира Луната”. Легендите разказват, че за да избегнат ограниченията на езика, най-известните суфи-учители предпочитали да предават знания на своите ученици чрез телепатия и емпатия. Но за останалите, неспособни да почустват света по този начин остава само познанието чрез словото. Фанатичното използване на думите в сферата на постиндустриалната цивилизация обаче винаги пресъздава опасността от шизофренични раздвоения на личността, поради объркване на картата с територията. Със съжаление трябва да призная, че мнозинствата, които потребяват нейната духовна култура стават непрекъснато жертва на това кошмарно разделяне, което обладава мислите им и витае   в битието им. Според популярният съвременен американски философ Кен Уилбър, повечето проблеми на хората от развитите консумативни общества, както и конфликтите, с които се сблъскват в индивидуален и социален план, произтичат от самите граници, с които са разделени всички сфери на живота им. Дори представите за щастие и нещастие, ад и рай, както отбелязва Уилбър са разграничени по драматично-катастрофичен  начин в западното масово съзнание:  “ самото понятие за “рай” е започнало да означава не преодоляването на всички противоположности, а просто място, на което са събрани всички положителни половинки от двойките противоположности, по същия начин, както “ адът” е място, където са струпани всички отрицателни половинки: болка, страдание, терзание, угнетение”/ 73/.  Ето защо, се налага да уточня, че не самото обществено минало или личните спомени, а свързаната с тях представата за време, в което са се случили събитията, е не само разграничаваща категория, доколкото целият живот започва да се дели на части, а и ограничаваща категория по отношение на човешкия дух. Тази констатация ни позволява да разкрием истината за т.н. капан на историята, в който е заложена най-голямата примамка за всеки нещастен член на Адамовия род. Тя се съдържа в отровното въздействие на думите, с които изговаряме идеите за прогреса и регреса на човечеството.Омайната им сила е толкова голяма, че почти всички им се доверяват в името на какви ли не „възвишени цели” за да спасят душите си. Или другояче казано - използването на понятия като „прогрес” и „регрес”, в контекста на представите за време-случване, предопределя объркването на „ картата с територията”, което хората непрекъснато допускат, като си мислят че вървят по пътя към ада или рая.

     Дори и един бегъл поглед върху биографията, на което и да било поколение, независимо от  епохата, културния ареал и географското разположение ни  разкрива ,че тезите за повторяемостта на вселената и човешката история са верни. Подобни концепции разработват философи като Хюм, Ницше, Бертран Ръсел и гениални интелектуалци от ранга на „ аржентинския библиотекар” Хорхе Борхес. Те могат да бъдат открити в канавата на всички култури благодарение на изследванията на учени като М. Елиаде, Дж. Фрейзър, Дж. Кембъл, К. Юнг и т.н. Както споменава в своите записки и стоикът Марк Аврелий, „ който е гледал настоящето, гледал е всички неща”, но аз ще уточня, че тук не става дума за облекло, време-случване и сценография, а за еднотипност на ситуации. Ако увеличим мащаба на сравненията можем да търсим съвпадения в емоционалните реакции на хората по време на откриването на нови земи на нашата планета и изследването на Космоса, в еднотипното преживяване, независимо от декора, костюмите и сценанария, на вички амбивалентни състояния: любов – омраза, радост – разочарование, щастие –нещастие... или пък във факта, че няма нито един век в историята на човечеството, в който мнозинството люде да се е спасило от страха си от смъртта. Освен това винаги прецизно можем да определим константните фактори, които непрекъснато формират заблудите на людете по отношение на прогреса и регреса в последните два века/ идеологии, политически и медийни спекулации, технически открития,  религии и обществени настроения/, Те са субстанция и на феномена на надеждата. Поради тази причина познаването на миналото и настоящето в контраст с непознаването на бъдещето винаги генерира чуството, че „ утрото ще е по-добро”. Ето защо тази технология за „оцеляване на човечеството” вероятно ще работи перфектно до самия край на рода на Адам, независимо от натрапчивото усещане за архетипи, цикличност и  „ вечно завръщане” към първичната непорочност на началото.  Не е необходимо да коментирам факта, че от гледната точка на вярващите в регреса на човечеството предстоящия „край на дните”, също се свързва с „окончателното справедливо разпределяне” на награди и наказания за добрите и лошите!  В случая е важно само отново да не забравяме, че по такъв начин, механизмите, които генерират „вяра, надежда и любов” продължават да осигуряват „ноу-хау” за преодоляване на ужаса от смъртта и капана на историята, поне  за юдейско-християнската част от човечеството. За мюсюлманите и вярващите в обединени в някои будистките секти може да се твърди същото, докато прозренията на мистиците и на патриарси на не/учения като дао, суфизъм и дзен ни предлагат коренно различни технологии. Най-същественият елемент в техните проповеди винаги се свързва с  елеминирането на феномена на надеждата за сметка на „чистата радост от преживяването на „ съм” във всеки миг от настоящето”.  

      Бремето на хронотопа и на езика, с който означаваме света и  всичко, което се случва в него, често са непосилни за хората от традиционния юдейско-християнски свят,  въпреки мечтите за спасение на душите им. Поради това, много от великите теолози, мистици и философи от Западния свят също предлагат различни формули  за „бягство от протяжността на време-случването” и тегобите на земния живот. Най-загадъчният християнски мистик, Майстер Екхарт/ 1260 – 1327/, определя “покварата и зловонието на времето”, като основна пречка за „достигането до бог”. Затова препоръчва на последователите си следното наблюдение:“...ако моето око е отворено, тогава то е око; ако е затворено, то е същото око. Чрез виждането на дървения материал не се случва нищо, нито пък му се отнема. Сега обаче ме разберете точно! Случи ли се обаче тъй, че моето око...се отваря и при разглеждането се насочва към дървото, тогава всяко от двете остава каквото е и все пак двете при извършването на разглеждането стават така едно, щото човек може да каже наистина: око-дърво и дървото е моето око. Ако пък сега дървото би било още нетелесно и съвсем духовно като гледането на моето око, тогава би могло да се каже наистина, че при извършването на моето виждане и моето око биха стояли в едно битие. Ако това сега вече е истина при телесните неща, колко много повече важи то при духовните неща”/74/ .Наистина всеки текст  също може да бъде прочетен по различен начин, но все ще отбележа този пасаж от антиортодоксалните разсъждения на доминиканския монах е най-подходящ за анализ на идеята му за „лична връзка” на индивида с божествения универсум. В спомената  проповед/ известна под №48/ той говори за основата на нещата, тоест т.н. метафизика на вселената, като я нарича “ мълчалива  пустиня” и “ проста тишина, която в себе си е неподвижна, но всички неща се движат от тази неподвижност”/75/.Тази теза много прилича на будиската представа за невербалната и немислима реалност – татхата/ такъвост/, съгласно която е безмислен всеки опит за познание/ т.е. да се опише, обясни и ”контролира”/ на битието с помоща на думи, символи, описания. На санскритски това състояние на „неборавене с понятия” се нарича  „нирвикалпа” /неконцептуалност/. То е свързано с възприемането на света без използване на разума и  на езика, но с „ясно и пълно съзнание”, в което миналото и бъдещето не съществуват! Попадналият  в „ безвременната, мълчалива пустиня” се превръща в събитие единствено във вечното настояще, в което противоположностите се сливат , като вече не са ” две, но не са и едно”.  

    Отхвърлянето на страха от смъртта, на безмислено поставените граници, на думите, на идеите за време-случване и време-разграничаване по оста минало-настояще-бъдеще  за сметка на радостта от живота в едно вечно настояще е тривиална част от тезите на почти всички проповедници на дзен-будизма и други учения за „добър живот” на Запад. Но както е добре известно повечето от консуматорите на техните учения, продължават да живеят като използват традиционните технологии за оцеляване. Естествено, проблемът не се крие във факта, че учения като даоизъм, суфизъм или дзен-будизъм не са популярни сред непосветените потребители на жизнен стандарт в постиндустриалните общества. Приемането на подобно доказателство за да се обясни  случващото се е също толкова нелепо, колкото и детската приказка на християнските проповедници за наказането на злите хора и наградата на добрите люде след победата в последната битка между Христос и Сатаната. Независимо от еднаквата генетична, биохимична и ментална матрица хората са конституирани по различен начин от своите култури. Това е даденост, която трябва да приемем и да признаем, че дори всяка майка на Запад да започне да чете на бебето си дзенски притчи, никой няма да избяга от сблъсъка с дихотомията щастие-нещастие. Затова, през 21 век, независимо от милионите издадени книги, създадените образователни центрове и стотиците гурута на източните учения, които се подвизават в „развитите демокрации” ситуцията няма особено да се промени. В повечето случаи дори и просветените хора в християнските общества използват книгите и поученията на учителите предимно като духовни патерици за да продължат да живеят съгласно традиционните норми и очаквания за нормално поведение, жизнен стандарт и щастие. Често се стига и до парадокси да се издават книги за „ дзен-мениджъри” или „10-те закона на дао за успеха”, като поне на четящите тези редове би трябвало вече да   е ясно, че не/учения като дао и дзен нямат нищо общо с представите за успеха в кариерата и  мениджмънта!

      Впрочем Майстер Екарт е привикан през 1327 година в папския съд в Авиньон за да се защити от обвиненията в ерес и умира там при неизяснени обстоятелства. Предполагам, че ако беше преживял намесата на ортодоксалната църква щеше да стигне много по-далеч в прозренията си за ролята на времето в  не/историческия път на свободния човек. Колкото и парадоксално да изглежда най-значимото прозрение в християнския свят за съществуването на вечното настояще и неговото значение за щастието на човека е осъществено от канонизирания  за светец Аврелий Августин, но за това ще стане дума по-нататък.  Сега трябва да приключа с отговора на  въпроса, защо  вярата в „ греховността на Адам” се е превърнала в основна пречка за  западния човек в борбата му за преодоляване на „кошмара от съществуването”?!

     Във връзка с дискурса заслужава да спомена, че един от отците на нашата цивилизация - Аристотел, заявява в своя прочут труд за началата/„Метафизика”/: „всички хора по природа се стремят да се доберат до знанието”. Този приоритет се е запазил и до днес. Един от основните резултати, плод на този стремеж, според Кен Уилбър е, че в последните два века, човекът от Западния свят се е сдобил с илюзорен “ контрол над природата, но с цената на радикален разрив с нея”/76/.  Но както сполучливо отбелязва американският философ в рамките на последните двеста години започва да се надига и една/ втора/ научна революция, която достига своята първа кулминация някъде към 1925 година. Може да се твърди, че до началото на 21 век, това ментално цунами преживява още няколко кулминации, като в крайна сметка коренно променя възгледите на просветените хора от Запада за метафизиката/ от гр.”мета”-отвъд/след и „физис”-природа – т.е. първопричините/ на вселената и мястото на човека в нея. Така се оформя съвременната научна парадигма, която може би ще успее да се наложи в общественото съзнание на хората от Европа и Северна Америка през следващите 100-200 години. На пръв поглед подобно твърдение звучи шокиращо  за всеки, който смята, че има модерни научни възгледи за света и  ролята на Адамовия род. Но представите за универсума, са променени до такава степен в съвременната ментална парадигма, че не се наемам да търся аргументи, с които да докажа, че мнозинството от консуматорите на живот някога ще са готови да я приемат. Влиянието на тези и концепции, създадени от философи като Аристотел и Декарт, продължава да бъде силно и в нашето време, въпреки революционната вълна „ню ейдж”.  Няма изгледи, че нещо може да се промени, защото прагматичните, неопозитивистките и религиозните учения продължават да създават духовни аксиоми, в чиито основания никой не се съмнява, така както вярващите никога не приемат идеята, че няма бог! Напротив, независимо от т.н. „квантова революция”,  изумителните открития и убедителните концепции на гениални учени, философи и духовни учители не е сигурно, че някога масата от хора ще пожелае да приеме идеите на което и да било не/учение. Тази констатация се отнася не само за юдейско-християнския свят, но и за милионите люде, които сънуват живота си, по моделите на исляма, индуизма, будизма....Прадедите на човешкия род са били любопитни,  но не и обречени на грях. Затова ако приемем, юдейската притча за културен артефакт, можем да допуснем, че вменяването на презумцията за вина на Адам и Ева  разкрива бог, като актьор, който се е вживял прекалено в ролята на „лошото ченге”...или, да предположим, че вселената няма нищо общо с религиозните представи за „ лошо и добро”, „грешници и светци”, „пороци и добродетели” и т.н. Аз съм привърженик на второто допускане.  Но повечето хора искат живота им да има цел, възвишен  смисъл и морално оправдание...затова го превръщат в кошмар от който не могат да се събудят! Поради тази причина те се чустват перманентно виновни, греховни и по правило нещастни. Очевидно, независимо от историческото време и цивилизационните различия, човечеството е било обременено през вековете от едни и същи илюзии. Подобни са и непрекъснатите опити на людете да преживеят „ ужаса от съществуването” чрез бягство от свободата и приемане на теологичното мислене. Страхът, че „нежните им блуждаещи души” ще загаснат в мрачните селения на небитието е еднакъв за всички, независимо от надеждите им, че историята се движи съгласно плановете на бог или от опасенията им, че тя е една безмислена бъркотия предизвикана от човешките страсти и стремежи. Допускам, че профанното предчуствие на смъртта* е по-неприятно от терзанията, който поражда всяко съществуване, но, според мен по принцип няма значение дали съзнанието на индивида се нормира от някаква форма на религиозно и/или атеистично-позитивистко мислене. По мое мнение консуматорите на живот никога няма да прозрат евристичната стойност на идеите за ролята на хаоса и реда, като първопричини на универсума, нито пък ще поемат своята лична отговорност за „състоянието на вселената” и в частност на планетата, която ни е приютила.

      Очевидно пътят, по който може да се стигне до прозрение на резултатите от новата научна революция е еднопосочен – той е свързан с  осъзнаването на релативизма  на всяко човешко начинание и пълната относителност на ценностите определящи коституцията на Аз-а. Той е единствения реален резултат от „постъпката на Адам” в началото на историческото време на човешкия род. Затова се налага да обърна погледа си към миналото с надеждата, че историята на раждането на модерната наука ще ме улесни в процеса на дискурса за ролята на Глупака.

_______________________________________________________________________

 * Идеята за смърта се екстраполира в няколко основни насоки, като най-важната от тях е свързана с умозаключенията за ново начало и/или край на Всичко. Примерите за подобни екстраполации са многобройни: митовете за Авалон, Едем, Шангри Ла, вярата в периодичното появяване на аватари, убеждението, че всички хора притежават и нематериално  „астрално тяло” или върховна безсмъртна същност „атман”, мистичната концепция за прераждането и преодоляването на кармичната обремененост, езотеричната представа за съхраняването на „висше Аз” изразена в преплетените триъгълници на „Соломоновия печат”, даоистката алхимична теза, че човек не може да надживее физическата смърт ако приживе не е положил усилия да подготви своето „диамантено тяло”/т.е. личния си безсмъртен носител на духа/ и т.н. и т.н. В тази връзка, може би най-любопитна е митологията свързана с Голямата пирамида в Гиза. Съгласно хипотезите на Манли Хол и Пол Брантън съркофагът в пирамидата на Хеопс/Хуфу/ е използван не за погребение, а като техническо съоръжение за  „второто раждане”т.е. за  преминаване в отвъдното, чрез напускане на физическото тяло с цел посещение и просвещение в света на трансцендентното. Английският окултист и пътешественик Пол Брънтън също описва в книга своя личен опит. Той е един от последните изследователи, на които през 30-те години на 20 век им разрешено да прекарат една нощ в камерата на фараона. Мистичното му изживяване е свързано с астрална проекция, среща и посвещение с помоща на богоподобни същества от  „другия свят”. Впрочем  около 140 години преди неговия експеримент на 12 август 1799 година бъдещият император Наполеон също прекарва известно време в камерата на фараона. Никой не знае дали е използвал саркофага и дали е видял нещо. След много години, когато му задавт въпрос по този повод императорът отговаря, че не иска да разказва за преживяванията си в Голямата пирамида, защото никой няма да му повярва. Брънтън обаче описва подробно срещата си с божествените адепти, които го предупреждават, че съвременната цивилизация може да бъде унищожена, така както са загинали „греховните жители на Атлантида”.  Нищо ново – юдею-християнската субстанция на визията не е случайна. Ето защо ако трябва да обърнем внимане на разказа му е по-добре да се замислим върху въпроса, който единия богоподобен жрец отправя към Брантън. А той гласи: Светът на смъртните не ти ли е достатъчен? Тръгналият по пътя на глупака би отговорил утвърдително на този въпрос, независимо от любопиството и желанието да легне в саркофага. Всъщност един от учителите на Пол Брантън, гуру Рамана Махарши/1891-1950/ също става адепт след като преживява своя ужас от смъртта. На него принадлежат думите: „ ние живеем в света, но светът никога не бива да контролира ума ни”. Глупакът също не позволява на света да контролира ума му, но неговото „второ раждане” се случва в континуума на позната ни не/реалност, а не в „отвъдното”!




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: nboiadjiev
Категория: История
Прочетен: 93652
Постинги: 107
Коментари: 8
Гласове: 23
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031