Какво знаем за слънчевата система? През периода преди около 500 -1500 години повечето хора от Западната цивилизация приемали съществуването на 7 планети, тъй като толкова можели да се видят с невъоръжено око. Но планетите са били малко повече.

През 1766 г. немският астроном, физик и математик Йохан Тициус формулирал, а друг немски астроном – Йохан Боде, обосновал числова закономерност в разстоянията на планетите от Слънцето. Според тази закономерност между Марс и Юпитер трябва да съществува „планета №5“.

                                              Johann Daniel Titius

На този принцип от изчисления (Тициус–Боде) се дължи откриването на Уран, Нептун и Плутон. В края на XVIII век на конгрес в немския град Гота било решено да се започне търсене на липсващата пета планета. Но никой от астрономите, на които било възложено наблюдението, не сполучил в търсенията си.

Италианският римокатолически свещеник и астроном Джузепе Пиаци открил липсващата планета на 1 януари 1801 г. Когато изчислили орбитата на това космическо тяло, се оказало, че то се движи точно на разстоянието от Слънцето, предсказано от правилото Тициус–Боде. Нарекъл я Церера, в чест на древната езическа богиня от римски времена - богиня на плодородието и на подземния свят и считана в езически времена за покровителка на Сицилия. Разбира се Джузепе Пиаци¹ бил директор на обсерваторията в Палермо (о. Сицилия).
Не след дълго редица нови открития озадачили учените. През 1802 г. между Юпитер и Марс  открили още една малка планета наречена Палада (по атинската богиня Атина Палада). През 1804 г. открили и трета планета – Юнона, а през 1807 г. – Веста. И четирите планети, ако случайно забелязахте са наименовани по названия на древни езически богини². Оказва се, че там където астрономите очаквали да открият една голяма планета, открили 4 малки. За какво става въпрос?

На това място преди няколко хиляди години се намирала планета и това са остатъци от нея.

Всички те се движат на разстояние от Слънцето, както и Церера – 2,8 астрономически единици (една астрономическа единица е равна на разстоянието от Земята до Слънцето, или 150 млн. км). Именно това обстоятелство позволило на немския астроном Хайнрих Олберс още през 1804 г. да изкаже хипотеза, че малките планети са се образували вследствие на разпадането на една голяма планета на парчета. Тази планета Олберс нарекъл Фаетон по древна гръцка езическа легенда³.

                                                         

                                                         Olbers Heinrich Wilhelm

Между Марс и Юпитер по орбита около Слънцето се намира астероиден пояс с известни над 2 000 астероидни малки планетарни тела, но се предполага, че броят им надвишава 7 000. Някои астрономи са изчислили общата маса на този пояс. Според тях, ако отломките представляващи астероидния пояс се слеят в едно тяло, ще се получи планета с диаметър 5900 километра. Редица астрономи предполагат, че някога такава планета е съществувала. Тя била по-малка от Марс и по-голяма от Меркурий, а орбитата й минавала между Марс и Юпитер.
Науката, доказваща реалността на съществуването на Фаетон в миналото, се опира още на факта, че падащите на Земята метеорити имат само два класа стойности на средни плътности, които са могли да възникнат само при разрушаването на обвивката и ядрото на небесно тяло, тоест метеоритите се явяват част от една планета, в състава на която са преминали процеси на уплътняване, претопяване, смесване и кристализация.

Палеонтолозите открили в каменните материи фосилизирани бактерии, подобни на земните цианобактерии. Подобен род микроорганизми живеят в планинските масиви и горещите източници, хранят се от химични реакции и не се нуждаят от кислород и слънчева светлина. Този факт доказва, че метеоритното вещество е било образувано на голямо небесно тяло и на него е съществувал живот.

След твърденията на Захария Сичин, че планетата Фаетон е била унищожена при сблъсък с предполагаемата блуждаеща планета Нибиру започват математически изчисления за доказването на това. Твърди се, че след няколко години го доказали. Но в същото време много учени са на мнение, че историите за Нибиру са мит.

Интригуващото е, че сред някои цивилизации на древните хора на земята са знаели за съществуването на планета. Такива намираме в древноегипетски надписи в храм, известни като Дендерски зодиак, а в Грузия се пази копие на документ от 1561 г., в който се споменава, че около Марс има още една звезда. На глинени таблички на древни шумади (V-IV в. пр.н.е.) са намерени сведения, от които следва, че между орбитите на Марс и Юпитер хората са наблюдавали "невидима планета". Подобни загадъчни информации се срещат и в древнокитайските летописи.

Сред легендите на северните славяни и староверите се разказва, че имало междугалактическа война и след един десант планетата Дея била унищожена. Част от жителите й успели да се спасят на земята - Митгард.
В рисунките на славяните от древността са изобразени голямо количество планети. Някои от тях съвременната наука все още не е успяла да открие, а други вече са изчезнали. В древен славянски текст от III-IV век, известен като Ярилина книга се съобщава за Велиар Мъдри, който се възнесъл над синята ни планета (едва след развитието на космонавтиката става ясно за нашата цивилизация, че планетата ни е синя) и заедно със семейството на звездните деви посетил седем кристални планети. От има - няма десетина години се знае за съществуването на кристални планети, но преди 20-30 г. не са знаели за съществуването на такива планети. При разкопки на древния шумерски град Ниневия (споменат в Библията) е открита плочка с текст разказващ за владетел на име Етан, който 3200 г. пр. Хр. полетял във въздуха и видял нашата планета, като "хляб в кошница", а по-късно станала невъзможна да се види. В Нипурския кралски списък, където са изредени шумерските владетели също е споменат владетеля Етан, който по-рано бил пастир и се възнесъл на небето.
В малко известен славянски текст се споменава, че първо имало голям взрив, а след това възникнали планетите и после живота на тях. Около нашето слънце наричано Ярило се въртели 27 малки и големи планети. Слънцето (Ярило) се намира в съзвездие Зимун (Малка мечка), като осма звезда, което се намира в галактичната звездна система Свати. От много древни времена Митгард-Земята се намирала, като пресечна точка на осем небесни пътя на девет звездни системи на светли светове и така Митгард-Земята била заселена от представители на светлите светове от друго съзвездие, първоначално от четири бели раси отличаващи се по цвета на очите. (Според индийските пурани Земята била населена от три звездни раси.) Първоначално те се заселили на континент - страна наречена Даария, която ние сме виждали на картите на Меркатор и известна ни под името Хиперборея.



Карта на Хиперборея (Даария) на Меркатор прерисувана от стената на една от пирамидите в Гиза

А около нашата Митгард-Земя имало три луни - Леля, Месяц и Фатта и всички те били населени. Орбитата на Леля около Земята-Митгард била седем дни, орбитата на Месяц 29 дни, а орбитата на Фатта 13 дни и половина. (Според древна индианска легенда от Северна Амерка първоначално имало три луни.)
Първо е имало две луни, а след като една от планетите на име Дея в слънчевата система била унищожена от силите на злото по време на космична война и се наложило някои да се спасяват на нашата планета Митгард-Земя възникнала третата луна. Преди 13 000 г. в резултат на продължила космична война била унищожена Фатта (силите на злото се установили на Фатта и нашите земляни я унищожили) и парчета от нея падали на земята и предизвикали цунами и други вреди, но никой не се спасил. Огромен къс паднал в океана на екватора и предизвикал вълна, която обиколила три пъти и половина планетата. На Фатта имало 50 морета и водата паднала на земята заедно с късове от нея и предизвикала потоп. Интересното е, че в потвърждение на това из цялата планета се намират кратери от метеорити именно от преди 13 000 г. Има твърдения, че именно от името на луната Фатта и инцидентът свързан с нея произлиза думата "фатално".

В други древни текстове и предания се споменава, че Луната се появила по-късно и първоначално не е имало такава Луна⁴. В хрониките на маите за периода преди потопа, не споменават за Луна, но в Пополвух пише, че небето се осветявало от Венера. В митовете на бушмените от Южна Африка също се твърди, че преди потопа на небето не е имало Луна. Аристотел пише, че небето над Аркадия било покрито единствено от съзвездията. А Плутарх нарича един от владетелите на Аркадия с името Проселенас, което означава "до лунен", тоест преди появата на Луната.

Съществуват всевъзможни древни карти от древността не само на нашата планета, но и на Луната и Марс, чието съществуване не може да бъде обяснено. Малко преди Втората световна война в Историческия музей в Армения е открита карта на Марс, която била копие от по-древна Египетска карта. А по време на Втората световна война римокатолически свещеник дал карта на Луната, включваща включително обратната страна на Луната на американски войник в замяна на необходими му лекарства. Картата е наречена Лунната карта на Галилей.

През XVII век йезуитският мисионер Мартино Мартини прекарал няколко години в Китай, изучил езика и когато се завърнал, написал няколко подробни труда с история на Китай, като Novus Atlas Sinensis, Sinicae Historiae Decas Prima, De Bello Tartarico Historia и Regni Sinensis a Tartaris devastati enarratio. Използвайки данни по думите на древни китайски летописци той описва, какво е станало през време на потопа:

 "...Опората на небето се срутила. Земята била разтърсена из основи. Небето започнало да се накланя към север. Слънцето, Луната и звездите променили пътя на движението си. Целият ред на Вселената се объркал. Слънцето било затъмнено, а планетите променили своите пътища."

       Италианският йезуитски мисионер, историк и картограф Мартино Мартини



                                      Една от картитe на Мартино Мартини

Тук може да се спомене и още една подробност - изместването на полюсите и на магнитното поле на нашата планета. Някои учени, които имат разтегливо понятие за годините и земята твърдят, че преди 700 хиляди години "земният магнит" внезапно е променил своята полярност: северът се е превърнал в юг. При това, както отбелязва А. Власов, доктор на физико-математическите науки, менейки местата си, магнитните полюси се преместват по различни пътища: понякога през Япония, друг път през Камчатка. Последният път, преди да заеме сегашното си място, Северният магнитен полюс е изминал дълъг път по огромна дъга - през Тихия и Ледовития океан. Трябва да се отбележи, че редица изследователи говорят също за внезапна промяна на магнитните полюси. Интересно, но сведения за тези неща намираме в древните текстове, само че в период за по-малко години. Херодот през V век пр. Хр. пише за това, което са му казали египетските жреци:

"Така за единадесет хиляди триста и четиридесет години казаха, че нито един бог не се е явил в човешка форма. И казаха, че нищо такова не е ставало нито преди това, нито след това при управлението на останалите египетски царе. Рекоха, че до настоящия момент слънцето четири пъти е променяло природата си; два пъти е изгрявало от там, където сега залязва, и там, откъдето сега изгрява, два пъти е залязвало; и тогава в Египет не се е променило нищо, нито онова, което става със земята, нито онова, което става с реката..." (История, кн.II, 142)

----------------------

¹ Само до преди 150 г. по-рано,  до XVI и началото на XVII век всички учени в Европа членували в тайни общества, като едно от тях ги обединявало и това е Невидимият колеж, от членове на който възниква Кралското научно общество в Англия, а поотделно още всеки членувал в по още няколко различни. 

² И трите имена са на езически богини. Според Библията е забранено даже да се споменават имената на езическите богове, но когато някой не се покланя на Господ, а е от другата страна, така прави: 

"нито да споменавате имената на боговете им" (Исус Навиев 23:)

 ³ Според митовете елините наричали сина на Бога Слънце – Хелиос. Веднъж Фаетон (от гръцки -"пламтящ") помолил баща си да му позволи да управлява златната колесница на Слънцето, в която богът Хелиос извършвал своя дневен път по небосвода. Бащата дълго не се съгласявал, но накрая отстъпил пред желанието на младежа. Но Фаетон загубил пътя сред небесните съзвездия. Конете, чувствайки несигурната ръка на колесничаря, се понесли. И когато колесницата се приближила на опасно разстояние към Земята, пламък обхванал нашата планета. Върховният бог Зевс Гръмовержеца, за да спаси Земята, хвърлил мълния в колесницата. И според тази легенда Фаетон паднал на Земята и загинал. Някои учени считат, че тази легенда за Фаетон всъщност е преобразен разказ за падането на огромен метеорит върху Земята. Солон по време на десетгодишното си пребиваване в Египет (както разказва Платон) научил различни неща от жреците и те му казали, че под мита за Фаетон "се крие истината, че светилата, движещи се в небето и около Земята, се отклоняват от пътя си и през дълги промеждутъци от време изтребват всичко на Земята посредством силния огън." Египетските жреци още казали на философа Солон през VI век пр. Хр.:

"Вие помните само един потоп, а преди него е имало много други. Нашата цивилизация*, както и цивилизацията на други народи от време на време загива от вода, която сe стоварва от небето... Много катастрофи са постигнали човечеството в миналото и още ще го постигат в бъдеще."

"О, Солоне! Солоне! - Вие, гърците, сте като децата, нищо не знаете за старите времена. Нищо не ти е известно на тебе за отколешните знания на миналото."

Жреците съобщили на Солон, че след катастрофата, която унищожила населението на градовете по крайбрежията на моретата и реките, оцелели само "най-примитивните и неграмотните", "пастирите и скотовъдците", които били в планините.
 

                                  

    Бюст на живелият през VII-VI век пр. Хр. гръцки философ и държавник Солон

Друг интригуващ факт е, че в едно от древните индийски предания се твърди, че след потопа изгрели седем слънца на небето, а после едно от тях погълнало останалите шест.

* Не е много ясно от кога води началото си египетската цивилизация, но по всичко изглежда, че става въпрос за повече от 12 000 г. Има твърдения, че египетската цивилизация е възникнала в резултат от оцелели представители от високоразвитата цивилизация на Атлантида. Египетският жрец Манетон (IV век пр. Хр.) от Хелиополис (Иуну), който написал история на Египет започва своята хронология от 30 627 г. пр. н.е., което означава от преди повече от 33 000 години. Според Манетон:
Първият преддинастичен период продължил 13 900 г., започва с първия владетел човек (или бог) Hephaestus. Вторият период от полубогове (шамсу гор) е 1255 г. След тях е владетелска линия крале в продължение на 1817 г. и след тях още 30 крале в Мемфис в продължение на 350 г. След тях следва друг период от 5813 г. наречен "на духовете на мъртвите и полубоговете". Общо около 24 925 г. преди големия потоп, както изчисляват някои изследователи.
Древногръцкият историк Диодор Сицилийски живял през I век пр. Хр. написал 40-тома история Bibliotheca historica пише за Египет:

„Те казват, че от Озирис** до владичеството на Александър, който основал в Египет наречения на негово име град, били изминали повече от 10 000 години, други обаче пишат, че били само малко по-малко от 23 000 години…”

** Освен внука на първия владетел Hephaestus, носещ името Озирис, който бил обожествен в линията на Египетските владетели има поне още двама или трима души носещи това име. Така че зависи, какво са имали предвид, като са казали това на Диодор Сицилийски.

⁴ Известният шведски астроном Ханес Алфен в статията си "За произхода на Земята и
Луната" излага теорията на немския астроном Герстенкорн, която според него изглежда решава проблема на Луната. Според схващанията на Герстенкорн Луната първоначално била планета, която се е движела по орбита, много близка до земната. След това Луната е била хваната от Земята и започнала да се движи около нея. Постепенно Луната се приближила към Земята, видимият й диаметър се увеличавал все повече и надхвърлил съвременния повече от 20 пъти. "Същевременно са се увеличили и приливите - пише Ханес Алфен.- Когато Луната е била минимално отдалечена от Земята, височината на приливната вълна достигала няколко километра."

Американският астроном Г. Юри смята, че Луната е нещо като аномалия в Слънчевата система. Тя е твърде голяма, за да бъде "обикновен спътник". Според него Луната - планета в миналото - е станала спътник вследствие космическа катастрофа. Покрай нея е преминало огромно космическо тяло, което я отклонило от орбитата й. Луната загубила скоростта на движението си и, попадайки в сферата на земното притегляне, най-накрая била "пленена" от Земята.

В подкрепа на тезата за младата луна мога да спомена и факта, че учените очаквали да намерят 15-18 метра звезден прах на луната, но се оказало, че звездният прах е само няколко милиметра, което сочи че луната е на не повече от 5-10 000 г.

Съществува и хипотеза, че луната е изкуствено създадена и представлява база. А траекторията й е прекалено идеална и никога не се вижда обратната страна на луната.